Гъделичкането е акт на докосване на част от тялото по начин, който води до неволни движения, потрепване или смях.
През 1897 г., психолозите Г. Стенли Хол и Артър Алън описват “гъделичкането” като два различни вида явления. Единият тип се причинява от много леко движение по кожата. Този тип гъделичкане, обикновено не предизвиква смях и понякога се придружава от усещане за сърбеж.
Въпросът, защо човек не може да се гъделичка сам, е повдигнат от гръцкият философ Аристотел. Франсис Бейкън и Чарлз Дарвин смятат, че хумористичният смях изисква “лекота” при състоянието на ума. Но те се различават в мненията си спрямо смеха, предизвикан от гъделичкане: Дарвин смятал, че е необходима една и съща лекота в състоянието на ума, докато Бейкън не бил съгласен. Когато гъделичкате някого, отбелязва Бейкън, “дори той да е в опечалено състояние на ума, понякога не може да се въздържи от това да се засмее.”
Чарлз Дарвин теоретизира върху връзката между гъделичкането и социалните отношения, като се аргументира, че гъделичкането провокира смях само чрез предвиждането на удоволствие. Така например, ако напълно непознат човек започне да гъделичка едно дете без никакви предисловия, най-вероятният резултатът няма да е смях, а отказа на детето и неговото недоволство.
При гъделичкането се различават две категории като едната е свързана с усещането за сърбеж и това усещане се е развило при много животни. Другият вид гъделичкане предизвиква реакция на удоволствие и смях като е свързана с по-голям натиск при лекия допир на кожата по различни части на тялото. Счита се, че тази реакция се ограничава до хора и други примати, въпреки че някои изследвания показват, че плъховете също получават подобни усещания от гъделичкането.
Плъховете обичат да ги гъделичкат по корема и това ги кара да се смеят. Този смях е под формата на ултразвукови писъци, които са недоловими от човешкия слух. “Това е забележителна прилика между плъховете и хората – фактът, че и двата вида издават звуци и откровено се наслаждават от гъделичкането “, казва Майкъл Брехт (Michael Brecht) от Хумболтовия университет в Берлин, Германия.
Коя част от нервната система отговаря за гъделичкането? Когато изследователите Ишияма и Брехт гъделичкат плъхове, животните произвеждат звуци и други радостни реакции. По време на гъделичкането, учените наблюдават дейността на нервните клетки в дълбоките слоеве на мозъчната кора, съответстващи на тези, намиращи се в стволовете на животните. Точно както при хората, настроението може да се модулира при тази активност, влияеща на някои нерви.
Чрез имплантиране на електроди в района на мозъка, който регистрира на докосванията – Брехт и неговият екип са идентифицирали невроните, които активират тези усещания. “Успяхме да установим кое място в мозъка отговаря за гъделичкането”, казва Брехт, който също установява, че плъховете най-много обичат да ги гъделичкат по краката.
Учените откриват също, че плъховете реагират радостно на гъделичкането, само ако са в подходящо настроение за това. Докато са подложени на ярка светлина, клетките на плъховете, които отговарят за гъделичкането са много по-малко активни и тяхната реакция е по-приглушена. “Това е ново откритие”, казва Брехт. “Ние имаме сравнително малко информация за това как настроението диктува отговорите на мозъка.”
Плъховете също, след акта на гъделичкане, започват да преследват ръката, която ги е гъделичкала. Това показва, че гъделичкането има еволюционна роля в социалното взаимодействие и обвързване.
“Гъделичкането наистина е странно явление. Мозъкът сякаш реагира на гъделичкането по този начин, за да насърчи социалната активност и игривост” – разсъждава Брехт.
Изследванията на Брехт също могат да обяснят защо не можем да се гъделичкаме сами. Той и неговият екип установяват, че клетките, участващи в реакцията при гъделичкането, стават активни секунди преди самото гъделичкане наистина да започне. Брехт мисли, че това очакване може да настъпи само по време на социално взаимодействие с друг индивид.
Други проучвания при хората показват, че малкият мозък блокира усещането за гъдел, когато се опитвате сами да се гъделичкате. “Мисля, че отговорът на гъделичкането е дълбоко социален, насочен към другите, а не към самите нас”, казва Брехт.
Ние все още не знаем защо само някои животни – включително кучета и маймуни – също като нас, хората, отговорят радостно на гъделичкането. “Опитахме се да получим тази реакция при мишките, но те не отговориха на опитите за гъделичкане”, казва Брехт. “Затова беше изненадващо, когато се проявиха реакциите на плъхове.”
Плъховете не могат да говорят, но учените твърдят, че има един лесен начин да се каже дали те са щастливи: погледнете ушите им. Провеждани са следните експерименти, за да се различат щастливите от нещастните плъхове: едните били гъделичкани, а на други са пускали силни и неприятни шумове. На първите ушите им прилепнали и станали с наситено розов цвят, за разлика от вторите, на които ушите им били доста бледо розови и щръкнали нагоре.
Разбира се като при повечето неща и гъделичкането си има тъмна страна, така че внимавайте как го практикувате. Но това е друг изследователски въпрос.
